Есенции

Идеята за тази книга ми хрумна случайно (внезапно). Помислих си, че не съм чел нещо подобно. Разбира се, има много подобни кратки форми (хайку, нава), но те са писани специално, а моите бяха вече написани и се съдържат в стихосбирките ми или в някои неиздадени в книга стихотворения. Тези, по моя преценка, са най-добрите стихове в тях. Трябваше само да ги извадя.
У всеки голям поет има стихотворения, бих ги нарекъл “диаманти”, към които не може да се прибави или да се отнеме нещо. За пример ще посоча само “Я вас любил” на Пушкин, “Последен тост” на Ахматова, “Пръстен” на В. Ханчев, има и много други, но (за съжаление) много повече са ония прекрасни стихотворения, сред които блестят отделни стихове или куплети. Те се запомнят и се цитират, когато стане въпрос за даден поет. Например, Ал. Блок:

И стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла.

Тези два стиха се знаят от всеки, който е изкушен от поезията – цялото стихотворение ще ви кажат малцина. Или С. Куазимодо:

Превърнала се в клон,
на твойта гръд сега цъфти ръката ми.

Колкото и да е хубаво цялото стихотворение, тези два стиха все пак блестят сред него, те (има и други) са “есенцията”, която му придава неповторимия поетичен аромат.
Мисля, че ще е интересно да се прочетат такива “есенции” от творчеството на големи поети, дори нещо повече – в една книга да се съберат стихове от различни поети. Такива сборници биха се превърнали в ръководства по поетична образност, в докосване до най-голямата красота, сътворена от човешката душа. Предполагам, че някой ще се заеме с това.
Тези разсъждения не бива да се възприемат като предложение за правене на анотации на хубави стихотворения, като начин за обезличаването им в няколко стиха. Напротив – тези няколко стиха ще предизвикат интерес цъм цялото стихотворение и към цялото творчество на поета, а който чете поезия, ще продължи да го прави.
Ето какви “есенции” открих в моите стихотворения и ако някои ви се сторят не особено убедителни, моля за вашето снизхождение, тъй като аз все пак не съм Александър Блок.

ИЗ “НАДЕЖДА ЗА ПОНЕДЕЛНИК”

Тази е първата ми стихосбирка, която след дълги митарства из други издателства излезе в “Хр. Г. Данов” (1982) след като попадна в ръцете на редактора Добромир Тонев. По-късно Добри ми сподели, че решил да се застъпи за нея след като прочел стиховете.

        И само в аптеките нощем продават отрова,
но ние сме слаби, защото докрай ще се борим.

Уплашило се сериозно момчето, въпреки че нямах подобни намерения. За съжаление той ме изпревари.
Eто как една “есенция” се застъпва за цялата книга. Разбира се, само една не е достатъчна (други откри поетът Димитър Стефанов, който беше рецензент от издателството) – по-долу има доста подобни редове. Добромир ми харесваше книжката и доста ме поизмъчи, докато я хареса.

* * *
Със своята весела златна диканя
Слънцето пак премнава през дните.

* * *
В очите ми слънчеви копия мята
април от зеления връх на баира.

* * *
Под къдравата сянка на лозите
догаря лятото във капка гроздов сок.

* * *
Слънцето увисна – гигантски златен паяк –
и залюля земята – весела и грешна.

* * *
В автобусите сутрин философски ще дреме
и ще подскача чак до тавана
моята хремава недоспала душа.

* * *
Отвън понеделник носи с южния вятър
песен на първите птици под моя прозорец.

* * *
В неделя ще те намеря, моя любов закъсняла,
и всичко ще ни изглежда закономерно и просто.

* * *
Отдалечен съм от теб на разстояние една раздяла,
на разстояние една любов ти от мен се намираш...

* * *
Не се насища окото и неусетно по нашите кожи,
макар и вече дебели, никнат екземи и струпеи.

* * *
Само в аптеките нощем продават с рецепта отрова,
но ние сме слаби, защото докрай ще се борим.

* * *
Звънят от топли ветрове тревите,
а билки за любов в копите от сено през нощите ухаят.

* * *
Последният обръч на лятото се търкаля
по изгорялото теме на хълма надолу.

* * *
От завоя на август ни маха
с ръка от въздух едно глухарче.

* * *
Птиците днес от нас отлетяха
като стотинки, без жал похарчени.

* * *
Когато пропеят петлите,
ще вдигна от ъгъла кръста си
и мълчалив ще си ида – да легна завинаги в гроба.

* * *
А навън минават писани каруци
като лъкове по струните на пътя...

* * *
Изтече млякото на дните, свали си кожата змията
и – камъни на воденица – сезоните се завъртяха.

* * *
По пръстта виолетова удари с меки копита
и препусна през Тракия весел дъждът.

* * *
Захвърлени във ъгъла на младостта ми дремят
покритите ми с лунен прах обуща.

* * *
Под черницата като котка се протягаше лятото,
а в окото му светеше кръгъл слънчев отблясък.

* * *
Откъдето е тръгнал, човекът накрая се връща –
като престъпник – и вратата сега ме проклина...

* * *
Във тъмния сандък на времето животът като стари дрехи
надипли спомени прокъсани, а аз ги ръсих с нафталин...

* * *
Уличните лампи осветяват
кръгове от кал и тишина.

* * *
Нощта като слепец ме гледа
с хиляди избодени очи.

* * *
Пролет е, но за колко – тези луди сезони,
докато се усмихнеш, сменят костюма износен...

* * *
Тече животът като заблестяло
брашно от слънчевата мелница.

* * *
В ръката ми сладни забито
мъхнато връхче – пчелно жило.

* * *
Залезът е лист, от Слънцето отронен,
литнал някъде към края на Земята.

* * *
Във тоя свят днес ние сме последните
патриции, които под залеза ще минат.

* * *
И ще ни мъчат дълго вечните въпроси –
като неясни знаци, вдълбани върху камък.

* * *
И като нестинар пак ходя по жаравата
на всеки стар въпрос и всяка нова истина.

* * *
От пазвите на идващите есенни недели
кафявото зърно на любовта ни се подава.

* * *
И без да се усетя, съм преживял погрешно
живота си, затворен в сто куцащи куплета.

* * *
Ръката изтръпнали пръсти към теб ще протегне
като сухите жадни тревички,
от рождение влюбени в облака.

* * *
Кой те изпрати на тази несъвършена земя,
за да се влюбват във теб
мълчаливите тъжни поети?

* * *
Последната птица отнесе във клюна си лятото
като камъче топло и в морето го пусна.

* * *
Толкова много прегради издигнахме поежду си,
че невъзможно е вече да ги преминем.

* * *
Дайте ми кранта, леген и шпага
и копие, дълго един живот...

* * *
Недовършени, недоживяни,
непокорни на човека и Бога,
отиват си дните –
Смъртта ги прибира в своята черна кесия...

* * *
Аз цял се окъпах в днешното мартенско утро,
но не успях докрая на нещо да се наситя.

* * *
Всичко иска човекът – тази космическа мравка...

* * *
Слънцето ми се хили със своята атомна мутра
и знам, че някой ден ще успее да ми извади очите.

* * *
Аз сякаш на шега живота си прекрачих
като рекичка – весела и бърза...

* * *
На птиците покривката с трохите
от памтивека е изтърсвал бедният.

* * *
И ето ме пред вас, окастрен от секирата
на глупостта, се мъча да покълна.

* * *
Сега за мене камъни са дните –
с тях чупя думите и ядките им вадя.

    ИЗ “АВТОСТРАДА”

Тази стихосбирка (1990) включва основно две поеми, които са написани в класически стих, от който е по-трудно да се извадят отделни редове или двустишия, а цели куплети (освен няколко) избягвам да включа тук, за да не утежнявам излишно текста. Оказа се обаче, че има доста интересни образи, които и досега ми харесват.

* * *
Сложи на устните ми огледалото
на сребърните спомени...

* * *
Пръстта е рохкава
от гробове на мравки.

* * *
Споделеното с пръстта
е част от тишината.

* * *
Посоките след мен са заличени.
Дори на себе си съм безразличен.

* * *
Пълзя напред, дори когато падна.

* * *
С горчив език горчиви думи храча
и по асфалта лепкав ги размазвам...

* * *
Въртях се – сам като прашинка пясък,
захвърлена в пустинята огромна...

* * *
Сега чак виждам колко е красива –
с гнездо на щъркел – старата топола.

* * *
Животът – тоя бирник стар – записва
последната си сметка за живяното...

* * *
На връх ли съм или стоя на дъното
на спомена – и с думи го подклаждам?...

* * *
Доброто в себе си като товар захвърлях –
без съжаление – в крайпътни храсталаци...

* * *
До бариерата – безпаметни – стърчаха,
излети в бронз – и вечни – плашилата.

* * *
Слънчасал, юли дреме под стрехите,
в окото със бакърени отблясъци...

* * *
И подивял, добрият дух на къщата
със писъци изскочи през комина.

* * *
Сеяч на пепел – участ за поети!

* * *
Сега като вълка да си променям кожата,
пак нравът ми ще е такъв – озъбен.

* * *
Децата – принцовете на усмивката –
с помръкнали очи ме чакат.

* * *
Стотици Дулцинеи ме очакват –
да ги превърна от слугини в баронеси.

* * *
Поникна копието ми, забито във градината.

* * *
Тъгата е единствената ми победа,
която слагам пред нозете ти, Любов.

* * *
Глупакът винаги е победител.

* * *
Гъба, натопена в оцет, достигнала устните
от върха на изострено копие.

* * *
Пилат продължил да измива ръцете си.
Един Йешуа, а толкова много Пилатовци!

* * *
Детето в люлката се усмихвало
на зърното на своята майка.

* * *
Когато дойдеш на разсъмване, сложи
ръката си върху студеното ми чело.

* * *
Последните думи
се превърнаха в привидения на думи.

* * *
В мозъка на един жив
красиво избухна червено петно.

* * *
Пресичам сенките на запустели улици –
провинциални столици на лятото.

* * *
С крилата си, във храстите заплетени,
приличаме на ангели пропаднали.

* * *
Ръката ти, протегната към мене,
е мургавото коренче, с което
тревичката се хваща за зеленото
и придобива формата на цвете.

* * *
На покрива два нежно-сиви гълъба
докосват човките си непорочно.

* * *
На този свят аз бях щастлив, догдето
бях в свитата на прелетните птици.

* * *
Под слънцето на юли Тракия съблича
венчалната си рокля с цвят на жито.

ИЗ “РИСУНКИ С ВЪГЛЕН”

Стихосбирката излезе през 1992 г. и съдържа класически и неримувани стихотворения. Винаги съм обръщал сериозно внимание на ритъма. Музика трябва да има и в неримуваното стихотворение, което, освободено от римите, дава по-голяма възможност за насищането му с поетични образи.

* * *
Майко Кураж,
ела да оплачеш сина си.

* * *
За да се спася,
от нищо не трябва да се спасявам.

* * *
Покрит съм с белези на роб.
Като костилката на праскова
съм грапав.

* * *
Между насмешката и лудостта
избрах това, което слабият избира.

* * *
Ще дойда – като кучето –
със любовта си в зъбите.

* * *
От ябълка започва земната любов
и по греха човекът се катери към небето.

* * *
Очакващите повишение
стоят пред магазина за пагони.

* * *
Сълзи на ангели, снежинките валят,
понесени от вятър карнавален.

* * *
Душите ни – две нежни сенки – скитат
из белите пространства на безкрая...

* * *
Самотният тръгва без думи за сбогом.

* * *
Облакът – тъмната дреха на Рожен –
се свлича надолу – призрачен дим...

* * *
И ще се вдигне пътеката стръмна –
съчка в червената жар на небето.

* * *
Вместо отрова – чаша ракия ,
плисната право в небесния огън.

* * *
Залезът почиваше приведен
на двора със почти разцъфнал плет.

* * *
Скалисти ветрове до сутринта бучаха
в сърцето ми – черупка на рапан.

* * *
И слушах как се мятат черни мълнии
в разкъсаната мрежа на вълните...
Когато си отивах, бяха пълни
и двете празни чаши на очите.

* * *
С изболели цветове са есенните рози.

* * *
Край пътя троскотът и отмалели репеи
воюват за властта си над тревите.

* * *
До мен стои – обрана вече – крушата
със клони в лятото, което си отива.

* * *
Щурците се превърнаха във шепот.

* * *
Очите ми се отвориха
и видях мрака.

* * *
Зъбите ми прехапаха езика
и думите се окървавиха.

* * *
С избодени очи
учудено се гледам.

* * *
Поливам вода на Пилат –
да измие ръцете си.

* * *
Отрязах ръката си
и я пратих да проси за ненаситните.

* * *
Купувам закъснелите зюмбюли –
фенерчета за идващата вечер.

* * *
Очите ми са вече пръст, в която
надеждата не може да поникне.

* * *
Часът на тъжните цветя се приближава.

* * *
Животът в застоялата вода
е малък като попова лъжичка.

* * *
Над мен небето е одрано.

* * *
Кой ли е този човек,
с очи на изпъдено куче?

* * *
Забравил е кой го е счупил
като стрък мълчалива тръстика...

* * *
От къде да се започна и да свърша –
аз съм се забравил вече целия.
Друг съм като счупена ключалка.

* * *
Вместо храм, душата ми е кръчма,
във която влизат със изкаляни обуща.
По стените са надраскани цинизми,
а крадците се надлъгват помежду си.

* * *
Аз съм глас на ония,
в които пустинята вика.
И кръщавам със пепел.

* * *
Ако намерите червей от мене,
не ловете риба със него.

ИЗ “РАЗПАДАНЕ НА ЧУДЕСАТА”

Издадена през 1996 година, в първите години на “прехода”, стихосбирката отразява разочарованието ми от това, което се случва (или не се случва) в живота ни и може би общото й звучене е тъжно. Всъщност, всичките ми стихосбирки са “тъжни”, (тъй като не съм издавал в книжен вариант хумористичните си стихотворения, епиграми и др.), все съм бил недоволен от нещо, а и според мене, най-хубавата поезия е повече или по-малко тъжна.

* * *
Роден свободен, като роб живях –
на своите пороци и чуждите претенции...

* * *
И стъпките ми по корем се влачат
по гърбицата на последната пустиня...

* * *
И нежната девойка – Самотата –
копае пясъка с последна сила,

за да зарови нейде вдън земята
изчадията в мен, които е родила.

* * *
От кал направен и от кал изкалян,
не различавам вече грозно и красиво.

* * *
Илюзиите свършват като вино.
Заблудите след време чак болят.

* * *
Но сипах в улея последното си жито
и в шепата си сбрах брашното бяло,
а пак от воденицата долита
гласът на счупеното кречетало.

* * *
Животът – подареното страдание –
блести с цвета на есенните листи...

* * *
След толкова постигнати желания,
възможно ли е още да сме чисти?

* * *
И колко са щастливите – невинни
за тъжната гримаса на света?

* * *
Едва когато Себе си намери,
човекът вижда Майка си и Бога.

* * *
Какъв съм бил в предишния живот,
че от сегашния съм толкоз недоволен?...

* * *
Напразно се опитвам да отгатна
защо човекът на земята страда.

* * *
Гробовете си мъртвите разравят
и като луковиците през март поникват...

* * *
И вечерта повдига звездната си шнола,
разпуща си над сенките косите...

* * *
Потънал в мрак, от себе си възкръснал -
като изсъхнал дънер съм спокоен...

* * *
Със профили на богове, над мен скалите
мълчат сурово и невидимо умират
и чакат вечерта, за да броят звездите –
тез песъчинки в мелницата на всемира.

* * *
Аз сякаш че живея в този град повторно,
но своя пръв живот напълно съм забравил...

* * *
От четири сезона се завива свят
дори на неподвижните дървета.

* * *
Светът е черно-бял, а цветовете –
красивите му дрехи – се променят.

* * *
Без чувството за радост и тъга
лети надолу падналият плод.

* * *
Разтърсен от греха, светът се срива
и нищо в него ни остава цяло.

* * *
Смъртта на всеки само е по мярка,
а неудобни – дрехите на битието.

* * *
Господи, когато ми върнеш крилата,
ще мета с тях праха на рая.

* * *
Дори ако човек на този свят е грешка,
би трябвало все пак да има малко срам.

* * *
С пресметнати измами и съблазни
животът ми успя да ме контузи
и аз сега съм също като празна
бутилка с дъх на вкиснати илюзии.

* * *
За всеки дълг напълно си платих
и нямам грехове, във мислите ми скрити...

* * *
Безсмислен съм – като Сизиф, когато
Скалата полети към пропастта.

* * *
Замръквам сам. Прегърнати в лехата,
лалетата догарят мълчаливо...
Всесилна, срещу тях върви тревата –
зеленият гробар на всичко живо.

* * *
С очи като луни край мене се събират
души на ангели, които съм убил...

* * *
Като прокъсана и стара дреха
говорещи молци душата ми прояждат...

* * *
Под тежкия небесен похлупак
човекът с Бог не би могъл да спори.

* * *
Дали съм гений или пък глупак?
Не е ли впрочем все едно и също?

ИЗ “ЛИЧНА ЗОНА”

Книжката излезе през 2003 г., пак традиционно тънка заради липсата на повече средства за печат. Сега като я препрочитам, виждам, че в нея има доста добри стихотворения, което оправдава издаването ѝ.
Да видим какво съм решил да извадя от нея.

* * *
Светът и аз – какъв абсурд!

* * *
Във този ден без съдържание и форма
останалото е такова – никакво...

* * *
И гледах как превива гръб Поетът,
когато му посягаха на хляба.

* * *
Луната е сварен жълтък.
Или космически зародиш?

* * *
И вместо демон, станах бог на всичко,
което сам от себе си създадох.

* * *
Наоколо е юли – със стърнищата,
небръснатите бузи на земята,
която заприлича на огнище,
опърлило на вятъра крилата.

* * *
Изпръхнало и слънчогледово, полето
събира залеза във жълти снопи.

* * *
По клоните на есента
нависнаха мъхнати дюли.

* * *
Завързан в тежък житен сноп,
под стряхата почива юли,
на всекиго от нас оставил
зърна потребни и ненужни.

* * *
Колко евтино в живота струва
младостта – кама във мен строшена...

* * *
Аз и Народът сме нещо различно.

* * *
Аз тази нощ не виждам и не чувам,
затиснат от копитото на мрака.

* * *
Преплитаха се пътища без изход
из лабиринта, в който още скитам.

* * *
И кой съм Аз – неразрешим въпрос:
дете, което утре ще проходи,
разбойникът отляво на Христос
или войникът, който Го прободе?

* * *
Безбройни песъчинки през мидата минават,
но само някоя на бисер в нея става.

* * *
По пътя към Голгота
всеки има нужда от киренеец.

* * *
В живота понякога търсех и щастие,
но това е съвсем по човешки.

* * *
На връщане от малката ми нива
някой ден ще срещна и Исус.

* * *
На мен и два живота ще ми бъдат къси
като ръкавите на палтото износено,
а още като юноша захвърлям зад гърба си
години и минути високосни.

* * *
От думите едва ли светци ще станат лошите.

* * *
Аз върша работата си, докато от умора
заспивам свит в обувките на нощите.

ИЗ “ПРЕМЪЛЧАВАНИ ПРИЗНАНИЯ”

Един сборник от “любовните” ми стихотворения (2004 г.) Слагам думата в кавички, защото в тях разочарованието и болката от любовта са повече от любовта. Някои може да ви прозвучат старомодно като самата любов, но има и такива, които според мене са сред най-доброто на тази тема. Надявам се да ги откриете.

* * *
Хиляди пъти бих те обикнал,
веднъж не мога да те разлюбя.

* * *
Паля свещите на минзухарите
и хвърлям на птиците ноти из храстите.

* * *
А до сутринта като във димна кръчма
ще гуляй в душата ми Есенин.

* * *
Колко много котки! И така се любят,
че луната пада в гъстите черници.

* * *
Пред тебе спрях за миг – да те погледам –
като пред фреска във старинна църква.

* * *
И не зная как да те наричам –
думите са празни като пръстени...

* * *
Във кладенеца на деня сребрее
последната му кофа светлина.

* * *
Приличам на листо, което пада
без суета – от всичко най-ненужна.

* * *
Подире ми се влачи Самотата –
окъсана и вярна като куче.

* * *
Докосвам те единствено със устни,
по болката разбирам, че те има...

* * *
Като слепец със пръсти те намирам
и ходя по чертите ти през дългите недели...

* * *
С ухо сега на твойта гръд аз чувам:
животът вика да го сътворим отново.

* * *
Гърдата ти в ръката ми сънува,
че кърми този свят със светлото си мляко.

* * *
... Във този град, от дъждове разплакан,
под облачните сиви некролози.

* * *
Сълзи текат по бледите ти скули –
приличаш на разплакана икона.

* * *
И пак сме сякаш в рибата на Йона –
изгубени в нощта безлунна и беззвездна –
разлюбен мъж прегърнал разплакана икона.

* * *
С чернилката на въглена по пръстите
докосвам челото на утрешния ден.

* * *
После ще се върна – Самотата
ще върви с чадър по тротоара.

* * *
И тръпнат разцъфтелите дървета,
обули сенките си – пролетни сандали.

* * *
Все едно, че сянка се изниза,
все едно, че беше литнал гълъб...

ИЗ “ПРИЧАСТИЕ”

Като си прелиствах бележниците по това време (2005 г.), забелязах, че в тях има доста стихотворения на религиозна тема, които съм писал главно по повод на някои празници – Коледа, Цветница, Великден и др. Реших да ги събера в една книжка като специално написах и други по темата. Темата... Това не са псалми, а стихотворения за терзанието на една душа, разкъсана между насаждания й дълги години атеизъм и стремежа й към Бога.
“Причастие” беше номинирана от Сдружението на българските писатели за най-добра стихосбирка на годината.

* * *
Както дете се учи да чете,
започвам да се уча да се моля.

* * *
Мъдрец е оня, който е разбрал:
светът е пълен с грях и изкупление.

* * *
Във болката до дъно се оглежда
душата като във небесно огледало.

* * *
Гледам небето
от върха на своя объркан живот.

* * *
Две хиляди години ще са нужни
до вас да стигнат днешните ми думи...

* * *
Не искам да съм във рая със тези,
които намират прошка за греховете си.

* * *
Исусе, влез във този град и намажи
със кал очите ни изпъкнали.

* * *
На всеки жив човек е отредено бреме.
До всеки жив Христос е неговият Юда.

* * *
Безлик, самотен и без страх от Бога,
аз цял живот сред фарисеите живях.

* * *
Изправен пред кръста си, някой ден ще узная
дали Господ ме помни или ме е забравил.

* * *
Мравките се изкачиха на змея
и го замъкнаха дружно в мравуняка.

* * *
Препуска Слънцето на златния си кон
и спира чак на пладнето в зенита.

* * *
Душа, като си вечна и безкрайна,
как само със добро да те запълня?

* * *
Навсякъде става за дом на врабчето.

* * *
Остави Ангелът горчивата ми чаша
на камъка и отлетя в безкрая...

ИЗ “ВИНО ОТ ЗАЛЕЗИ”

Харесвам лиричните неримувани стихотворения, винаги съм писал такива и съм се радвал, когато успея да постигна нещо добро в тази форма, която напоследък става все по “моя”. Такива стихотворения подбрах за тази стихосбирка през 2005 г.
Залезите на годините имат своето уханно вино, всяка глътка от което е истинско щастие.

* * *
Думите са втвърдена мисъл,
мисълта е сгъстена енергия,
бяла и черна магия.

* * *
Когато е истинска,
всяка дума е диамант –
реже душата като стъкло.

* * *
Да си Бетовен, трябва да си глух.
Не си ли сляп, не можеш да си Омир.

* * *
Термометърът ми показва 40 градуса тъга.

* * *
Издълбах профила си не в камък,
а в ронливите изречения, които изтичат
по сипея на мълчанието.

* * *
Понякога само иконите
плачат за нас и се молят.

* * *
Събирам листа под тополите
и пиша на тях послания...
От вятъра ще ги получите –
пощальонът на есенните дървета.

* * *
Надувам тръбата на вятъра,
за да изпрати една пеперуда –
да потанцува за малко край лампата.

* * *
На педя под земята
къртицата не страда за криле.

* * *
Навивам часовника за предсмъртния час.

* * *
Само вътрешното ми ухо дочува думите,
които смуча под езика си.

* * *
Със жълтите си зъби часовете
разхвърлят изпохапаните спомени.

* * *
Градът отпуща лапи
и смила дневните си жертви.

* * *
Разхождам болката си с каишка.

* * *
Когато седнах над листа,
разбрах, че е започнал черният ми период.

* * *
Като износени обуща
са наредени старците по пейките.

* * *
Мама се отдалечава –
през зимата в басмяната си рокля.

* * *
Тишината удължи шията си
и се заслуша в гласовете на корените,
които си разказваха зимните сънища.

* * *
Смъртта е конкретна, но носи
абстрактни отговори в торбата си.

* * *
В черното стъкло на масата
е отражението ми на Азазело.

* * *
Имам време, колкото да превържа
крилото на уморената си усмивка.

* * *
От майчината гръд засукваме
след първия си плач живот и смърт.

* * *
С Вергилий или без него
Поетът преминава през кръгове.

* * *
Говорят тихо глухите, но ти
ако ме чуваш, покажи ми с мигли.

* * *
... Носачът на Южния кръст
в парада на северните съзвездия.

* * *
Откривам тайните на старостта и вадя
стрели от ахилесовите си пети.

* * *
Всичките ми гледни точки са черни.

* * *
Времето ни разделя с чертите ни,
Смъртта ни разделя с телата ни.

* * *
Старият Нарцис разлюби себе си,
но Ехото вече беше заглъхнало.

* * *
Каква красота да измисля
за собствената си митология?

* * *
Лепкав мрак. И рачел от луната
в мътния сок на небето...

* * *
Бездарни стихове жужат край масите.
Кафето се съсирва в знака на съдбата.

* * *
Дори да е добър понякога,
към живите животът няма милост.

* * *
Опашката на циганското лято се изнизва
зад храстите покрай канала.

* * *
И най-невинният дявол отказа
да купи грешната част на душата ми.

* * *
Вадя от джобовете си задрямали стихове
и ги пущам да пълзят през декември.

* * *
Бях обществено животно, а сега съм
дух, затворен в собствената си бутилка.

* * *
Животът е самотно занимание.

* * *
В тъмната част на живота си
се заравям в зодията на Плъха.

ИЗ “МИГОВЕ ОТ СВЕТЛИНАТА”

Друга лирична стихосбирка (2006 г).
Предпочитам (да чета) късите лирични творби, защото в дългите, ако не са гениални, все има нещо излишно или поне неравностайни (по-бледи) образи. Страхотни в това отношения са някои италиански поети (Унгарети, Куазимодо...), но и в нашата поезия има прекрасни образци.
За “Мигове от светлината” през 2007 г. ми беше присъдена наградата “Стара Загора”.

* * *
Възкръсвам от злобата
и слагам под камък отровния й зъб.

* * *
Добродушни облаци пасат
в ливадата на първия си изгрев.

* * *
Зад мътното стъкло на есента
най-нежните превъплъщения на камъка
- цветята –
затварят в чашките си капки залез.

* * *
Всеки мой стих е приток на Стикс.

* * *
Притиснато от дланите на август,
сърцето ми безмълвно вика.

* * *
От спомен за дърво
не можеш да направиш сянка.

* * *
От всички пролети в живота си
не можеш да направиш розата,
която стъпка без да подозираш.

* * *
Изгубих си очите
и само с пръстите си виждам няколко
от най-необходимите неща.

* * *
Извън часовника е бъдещето време.

* * *
От кукувича прежда е изплетена
поляната на лятото.

* * *
По пръстчето на юли мравките дълбаят
траншеята на вечността.

* * *
От виолетовия шепот на цветята
смрачаването става поносимо.

* * *
Край стеблото на своя живот
човек обикаля.

* * *
Препъвам се във зъбите на този бряг,
които са захапали живота ми.

* * *
Душата ми танцува в залеза танго
със своя демон.

* * *
Паяжините на тишината
са неизпратени покани за раздяла.

* * *
От нишките мълчание усуквам
въже за бъдещите си желания.

* * *
Искам да извикам,
но гласът ми е по-слаб от скакалец.

* * *
От прозореца падна един слънчев лъч
и си изкълчи глезена.

ОБЛАЧЕ
Студената вода за нещо е тъгувала,
а то е нейната въздишка.

* * *
Продавам трески от кръста,
на който съм разпънат.

* * *
Щурче, и ще те слушам
със нежното ухо на минзухара.

ИЗ “ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДУМИТЕ”

В тази стихосбирка (2007 г.) включих доста “по-стари” стихотворения, отпаднали от предишните ми книги по различни причини и поемата “Декември”, която е пък едно завръщане към поемите ми от “Автострада”. От това – и заглавието.
Казват, че казаната дума е хвърлен камък (не се връща), но май не е така – и добрите, и лошите думи винаги се завръщат при този, който ги е изрекъл.

* * *
Изгубен в сянката на лозето,
един загрижен кос подвиква
след лятото и мека човка
назад се мъчи да го дърпа.

* * *
И аз в килийките на дните
събирам семена и нежност.

* * *
За еднодневката денят е вечност,
за мен – начало на съня във тия стихове.

* * *
Все още може и да не е късно
да бъда сам със себе си на чисто.

* * *
На колко стълби счупих стъпалата,
а пак съм тук, където все съм бил...

* * *
Смъртта като вещица яхна метлата
и измете в прибоя веселби и безсъния.

* * *
Отново ме убиват всеки ден –
най-сигурният признак, че съм жив.

* * *
Всяко дърво като момиче
весело връзва кърпа зелена.

* * *
Паметта е есенна алея,
където спомените се разхождат.

* * *
Изниза се юли – слънчев смок през тревата...

* * *
Дните втвърдяват черупки по ореха
и събуват зелените си обуща...

* * *
Момче почерняло, покачено на крушата,
на срещата с август усмихва се лятото.

* * *
Слънчасало и полудяло, отмина лятото отдавна
и с ледения си писец ноември
прозорците ми вече дращи.

* * *
Ухае полето – разчупена пита
на две половини, от тъмната рязка на пътя.

* * *
Два бивола тежки влачат колата
на август, натоварена с весели дини.

* * *
Слънчовата майка дъгата ще разплита,
а златната й прежда нощта в кълбо ще свие.

* * *
А ябълката долу до сутринта ще плаче
и цяла с цвят покрита, ще се върти Земята.

* * *
Сви ме на топка в ръцете си Снежният бог
и ме запрати към Голямата мечка на север.

* * *
Вятър помете в душата ми
последното чувство, което понякога сгрява.

* * *
От злото, което го дебне, човек се страхува,
но се надява да го отмине горчивата чаша.

* * *
Превръщам се във птица, във стрък или в листо,
в които няма нито капка подлост.

* * *
Брегът, от ветрове изсечен,
застина пред смълчаните лазури.

* * *
В гора от самовлюбени метафори
стихът ми търси себе си.

* * *
С роса в зелената си чашка
глухарчето до мене вдига тост
за всички живи.

* * *
През детството – най-синьото ми чувство –
светът бе бистър като пчелен мед.
И към сегашните си дни препусках
възседнал кон – стебло на слънчоглед.

* * *
Душата ми – прободена с карфица –
трепти – безсмъртна нощна пеперуда.

* * *
Събирам съчки под дървото
и ги редя в студената камина –
да топля с тях ръцете на живота –
дете, премръзнало през дългата си зима.

* * *
Само рехава следа в снега оставя
Ловецът на снежинки в угасващия ден.

* * *
Събуждам се от тоя сън – живота –
за всичко е невъзвратимо късно...

* * *
Вземи от хляба – Неговото тяло,
налей ми вино – Неговата кръв.

ИЗ “ОКТАВИ”

Имам около 50 стихотворения в тази форма – по два римувани куплета, главно на “философски” теми. Може да се получи една бъдеща книга. Разбира се, не всички са равностойни, но и най-големите поети имат по трийсетина стихотворения, които са по-добри от останалите.
Няма стихотворение, което да съм писал за повече от един час, но малко са ония, които не поправям постоянно, дори и след като са излезли в книга. Има и такива, които от дълги години не искат да станат стихотворения – приличат на деца, които не искат да се родят. Вероятно чакат по-добър родител.

* * *
Човек и Космос – трайно и нетрайно.
Душа и тяло – като риби в мрежа.

* * *
Душата под небето е самичка,
небето на душата е високо.

* * *
Човекът не може като бог да възкръсне,
затова не трябва да бъде предаван.

* * *
Невидими и здрави са нишките, които
ни свързват със привично постоянство.

* * *
И там, на бъдещи хармани,
бъди и ти тревичка слаба.

* * *
Ако щурците пееха за слава,
кой щеше да е най-голям певец?

* * *
Вече знам, че най ще ми отива
да съм щурец във мравешка държава.

ИЗ ДРУГИ СТИХОТВОРЕНИЯ

Става въпрос за неиздадени стихотворения, които може би са повече от другите. Някои съвсем не са лоши – просто не са си намерили мястото в някоя книга – какво им е попречило, не знам. Приличат на добър непризнат поет (като мене). Някои от тях са се появявали в печата, но засега съдбата им е да чакат и да търпят издевателствата на претенциозната ми химикалка.

* * *
Необяснени светове са имената
на всички мъртъвци и неродени.

* * *
В човека има повече любов,
отколкото на някого му трябва.

* * *
Животът ми – в две книги вместен –
прилича на разкъсан лист.

* * *
Свалих портрета ти от моите олтари.

* * *
Когато
с едно докосване премахваш
тъгата на кръвта ми.

* * *
Главата ми е пълна с ветропоказатели.

* * *
С конци от избелели спомени
кърпя дрехите на миналото.

* * *
Когато се събудим от зимния си сън,
времето ще е обуло летните ни сандали.

* * *
Картината сънува цветовете си.

* * *
Пастир на облаците – вятърът
изкарва стадото си на небесната поляна.

* * *
Утре е Цветница
и момините сълзи ухаят.

* * *
В Деня на Свети Валентин
ти подарявам букет от бодили.

* * *
Безсмъртният не мисли как да оживее.
Безгрешният не търси пътя за спасение.

* * *
Отрупан съм със грехове
като най-плодната череша.

* * *
Дъждът замина весел към гората.

* * *
Със спомена, че също съм живял
в това училище за богове – Земята.

* * *
Палитрата сгъстява цветовете,
а рампата блести под светлината.

* * *
Колко облаци – тъмно-сиви гнезда,
в които бурята остри светкавици мъти.

* * *
Пушекът – плашило за премръзнали врабци –
се качва върху две дървета на кокили.

* * *
Възседнало златистия си кон,
насреща ни препуска лятото.

* * *
Морето – една сълза, отронена отдавна
от синьото око на някой ангел.

* * *
Сърцето ми само се хваща в примките
на закъснели думи.

* * *
Един щурец ще хване като с клещи
сърцето ти със песните ти стари.

* * *
Над всяка крачка е надвиснал риска
от някоя любов или измяна.

* * *
Слънцето е хапче със стрихнин
и след малко ще залезе контрабандно.

    ПОСЛЕСЛОВ

Можех да извадя още доста “есенции”, но едва ли е необходимо – и тези са достатъчно да илюстрират това, което искам да кажа. Едни от тях са поетични образи, други звучат като сентенции.
Всъщност се получи една моя стихосбирка от “избрани стихотворения”, представени от най-добрите им стихове.
Не искам да превръщам “есенциите” в единица мярка за поезия, но без тях не винаги нещо, написано в къси редове, е стихотворение. “По дяволите всеки стих, - казва Иван Динков – във който няма някаква метафора”.
Надявам се, че това “откритие”, макар и да не е епохално, ще намери последователи и ще имаме възможност да се срещаме с най-доброто от творчеството на мнозина талантливи поети.

Иван Груев
28 март 2008 г.
Стара Загора

 

 

 

Сайтът е създаден от илко